Ekipirovka.com - Електронен магазин за планинска, алпииска и катерачна екипировка.

Патагония... За трети пореден сезон Патагония е на дневен ред. Залегнала е във всичките ми планове. Патагония - далечната, необятната, изпълнен съм с мечти за изкачване на скалните й бастиони.
Заспивам с мисълта, събуждам се отново с нея. Мисълта за Серо Торе, Фиц Рой... забили гордо чела в небесната шир.
Планове, търсене на съмишленици, които да подкрепят идеята, подготовка...
И отново обичайните заподозрени, които за пореден път застават твърдо зад нас - магазини ekipirovka.com, ТД Сърнена гора, Микелекомерс ООД. Навсякъде другаде удряме на камък.
Време е, тръгваме!
16.01.'12, Понеделник: 13:00 ч. Със стартиране двигателя на автобуса започва едно ново начало. А може би не начало, а продължение на започнатото, което за мен се случи през 2009 г. Потеглям към далечната земя в Южна Америка. Превозното средство плавно потегля и бавно се отдалечава от автогарата в Стара Загора. Независимо от него, с шеметна скорост мислите ми политат далеч на югозапад. Спомени за отминали моменти по брулените от вятъра Патагонски пътеки се преплитат с мисълта за притеснения поглед на майка ми отпреди няколко часа и бащината прегръдка на татко от предния ден. Чувам гласът на Кико от сутринта с молбата му да го взема с мен, за да види пингвините, обитаващи Огнена земя и да бъдем заедно. Led Zepellin също се прокрадват със Stairway to heaven през слушалките в ушите ми. Дяволита идея скривам някъде дълбоко, за да не изпреварва събитията. Заснежените Чирпански полета само загатват това, което ме очаква.
Кико пак ми казва, че иска да дойде с мен в Патагония, въпреки че сутринта го заведох на градина, а аз му отговарям, както по-рано, че трябва първо да стане голям и силен, за да не го издуха вятъра.
Никола ме посреща на спирката на Окръжна болница в София. Събираме се у тях.
Последни приготовления. Събираме и разхвърляме багажа неколкократно докато нагодим всичко. Един бидон, един денк, една раница за чекиране и по една малка раница ръчен багаж за самолета. Всичко минава през кантара. Налага се да пътуваме с големите обувки, за да се вместим в позволените за пренасяне килограми.
Утре летим.

24.01.'12, Вторник: В Ailen Ayke се радваме на удобствата, които един хостел може да предложи. Сутринта Никола, типично в негов стил е приготвил отново кулинарни чудеса. Телешки пържоли, патладжани, чеснов сос по току що съчинена рецепта, препечени филийки с подправки. Всичко това за закуска. Храната влиза като мехлем в стомаха. Кафе с мляко и сок вливат сили в дехидратираните ни тела. През прозореца гледката е прекрасна. Серо Торе, Екзюпери, Пойнсенот и Фиц Рой, острите скални върхове пробождат безоблачното небе.
Спуканите мехури на петите и общата умора ме принуждават постоянно да търся къде да поседна. Гледката към Ел Чалтен от южната стена на Фиц Рой довеждаше в мислите ми вкусна храна и бира, а нагоре ни чакаше още доста.
18.01.'12, Сряда: Вечерта към 22:30 ч. пристигаме в Ел Чалтен и на вратата на Ailen Ayke ни посреща с усмивка приветливия домакин Себастиан. Изморени сме от дългото пътуване, но живо се интересуваме от прогнозата за следващите дни. Тази вечер е облачно и се опитва да завали, но научаваме, че това е единствения ден с лошо време от пет седмици насам. Толкова дълъг период с хубаво време е нещо необичайно за района. За следващите пет дни метеоролозите от ready.noaa.gov предвещават чудесни условия.
19.01.'12, Четвъртък: Разхвърляме всичкия багаж. Пресмятаме какво ще ни е необходимо за Californian route на Фиц Рой и внимателно подреждаме раниците. Първоначално идеята беше да започнем с Aguja Saint-Exupery, на който вече два пъти сме стигали до средата с Никола и Соте, но при такава прекрасна прогноза веднага променяме плановете. Сега е нашият шанс да опитаме силите си по Серо Чалтен, именуван и по-известен с името на английския изследовател Фиц Рой. През Рио Бланко, обичайното място за бивакуване, минаваме транзит. На Laguna De Los Tres правим кратка почивка. Хубавото време е довело истинско стълпотворение от туристи. При най-горното и най-малко от трите езера обуваме обувките за катерене, а другите скриваме между камъните, тъй като в следващите дни няма да са ни необходими. От тук през ледника до Paso Superior стигаме за 2 ч. и 30 мин. Пристигаме привечер. Опъваме палатката и оставяме в раниците само необходимото за предстоящото изкачване. След размисли и дебати решаваме, че 03:00 е подходящият час за ставане.

20.01.'12, Петък: Потегляме последни. Всички вече са тръгнали нагоре. Докато минаваме през ледника под Фиц Рой виждаме светлините от челниците на свръзките пред нас. Надяваме се докато стигнем до Италианския кулоар другите вече да са се изнизали и да не изчакваме, за да се движим нагоре. Оказва се, че Италианския кулоар е неподходящ в момента за преминаване, а използвания маршрут е обходния Френски вариант за достигане до премката между Фиц Рой и Пойнсенот. Напредваме бързо по снежния склон без да се осигуряваме и изпреварваме двамата американци, които са пред нас. За да достигнем до скалната част при подхода към премката преминаваме две въжета лед с наклон около 60°. Тук изпреварваме чешката и аржентинската свръзки. Скалната част притичваме. След премката палим примуса и поемаме първата доза супа.

Още малко нагоре и стигаме до последното препятствие преди началото на маршрута. Склонът от чист лед ни кара да се замислим сериозно, тъй като сме взели само две цеви и в крайна сметка решаваме, че риска е прекалено голям. Californian отпада като вариант. Избираме да тръгнем по Словенския Boris Lorencic. Подсичането на леда съкращаваме поне наполовина, а тура по схема изглежда интересен. Дамян минава първи. След него е Никола. В средата от дължината на въжето Никола остава осигурен на скалата над леда, а Дамян продължава. Тръгвам и аз. Какво стана, така и не разбрах, но в един момент бясно се понасям надолу. Натискам с все сила сечивото в твърдата повърхност, но единственото което се случва е да оставя драскотина, а от сръргането с клюна хвърчат хиляди парченца лед. Викам силно от ужас. Не мога да спра и се пързалям надолу вкопчен здраво в ледокопа. Внезапно всичко свършва. Никола успява да ме задържи. С разтуптяно сърце стигам до осигуровката и след това се събираме тримата при Дамян. Продължавам първи напред, за да достигна началото на тура. Преди най-стръмната част на леда навивам двете цеви и след около петнайсетина метра вече съм на сигурно при скалата, направил площадка на няколко джаджи.
С Дамян се сменяме във воденето като всеки води по няколко поредни въжета. Катеренето е тежко, но се справяме. Привечер избираме площадка за бивак. След обработката й, заради събралия се лед имаме сравнително добро място за тримата. Нощта е безветрена и не е студено.

25.01.'12, Сряда: Прогнозата за следващите пет дни е за силен вятър и обилни валежи. Ще трябва да чакаме. Отбиваме се в интернет клуб за около час. Бях забравил за именния си ден днес, но facebook си знае работата или по-скоро приятелите чрез него ми напомнят. В супермаркета си набавяме хранителни продукти за 4-5 дни. Отбиваме се и в една от пекарните, за да си купим хляб и да се насладим на местните печива с добавка бира.

В лагер Рио Бланко ни чака палатката с всичкия разхвърлян и все още влажен инвентар. Изваждаме всичко навън и е време за следобедно хапване. Никола отново се залавя със задачата да сготви. Преди ядене, разбира се не пропускаме домашната ракийка от нашия "спонсор" Марто. Следва качамак със запържено телешко и накрая какао за десерт с филии, намазани с Dulche de leche (кремообразно сладко, подобно на руското сгушьоное).
21.01.'12, Събота: Събираме багажа и е време да потеглим отново. Дамян повежда и изкатерваме пет нелеки въжета, едното от които тясна камина, в която на места гърдите ми се заклещват и дишането е ужасно тежко.
Какъв зор е изпитал Дамян като първи, разбирам от думите му. След като излизам и аз на площадката спускаме въже на Никола, за да изтеглим раниците, а след това с жумарене идва и той при нас.

Пада ми се да водя хубаво въже, започващо с цепка по вертикален участък, на което в началото ми се налага да използвам стълбата. От там нататък следват две лесни въжета и достигаме чудесна площадка. Тук ще нощуваме. Организираме бивак. Почти не ни е останала храна, но замазваме положението. В просъница чувам гласове и отваряйки очи виждам първия от двамата американци, катерещи Канадския маршрут, да минава покрай нас. Предлагам му да нощуват при нас, място има, но те са решили да продължат. Отварям очи отново и виждам светлината от челниците им по скалата над нас.
22.01.'12, Неделя: Сутринта ставаме рано с твърдото намерение днес да сме на върха. Никола повежда и изкатерва три доста интересни въжета по цепка във винкел, образуван от монолитна наклонена плоча вдясно и вертикална вляво. Инициативата да изкатери най-трудното въже от тура (А2) поема Дамян. Умело се справя без проблеми и след него се изнизваме аз и Никола.

През цялото време чуваме гласовете на американците в близост до нас. Маршрутите ни са съседни. От площадката вече се виждаме и се поздравяваме.
Във върховата част сме, но все пак ни очакват около 200 м. денивелация. Изпреварваме Джон и Дарън, и след преминаване между скалните блокове излизаме на лед с около 50° наклон. Следват отново камънаци. Никола дава път на Дамян и мен да достигнем върха първи, докато ни снима.

Щастлив съм, че най-накрая успяхме! Гледката е уникална. Върхове, ледници, големия леден щит на запад и... Серо Торе отсреща със спътниците си Торе Егер и Торе Щандарт.
Прегръдки. Снимки. "Наздраве" с уиски!
Радостта е тиха и спокойна. Няма бурни възгласи, подскачане и крясъци. Удовлетворението е безкрайно.
Очаква ни слизане.

Чудесното време е довело още хора по различни маршрути. Събираме се единайсет човека. Аржентинци, американци, другите не знам откъде са. Всички сме с намерението да се спуснем по Franco-Argentine, но никой не знае къде точно започват рапелите. Докато сме се качвали Никола е видял площадка. Стигаме до нея и поемаме първи надолу. Надолу, надолу, надолу...

Стъпваме върху силно наклонен лед под стената и след него вече сме близо до премката между Фиц Рой и Пойнсенот. Спускането по Италианския кулоар оставяме за през деня. Твърде сме изморени и най-добре е да подремнем. Докато заспивам виждам челниците на останалите по стената.
23.01.'12, Понеделник: Рапели по Италианския кулоар. Падат камъни. Стичащата се от топенето на лед и сняг вода носи пясък. Въжетата, дрехите ни, всичко е омазано. Карабинерите и протриващите се изтриват като с шмиргел. Стъпваме на ледника и се отправяме към Paso Superior, където е палатката. Тук е мястото с дупките в снега, направени удобно за нощувка. Тях използвахме при идването ни през 2009 г. По пример на един поляк пак от тогава, този път дойдохме с палатката и в нея определено беше по-добре. Нямаме вече газ, а сме гладни и жадни. Принудени сме да потърсим в дупките наоколо и използваме нечия бутилка. Топлата супа и лиофилизиран десерт ни съживяват.
Надолу по ледника. Надолу покрай езерата на Laguna De Los Tres. Надолу, надолу и стигаме в Рио Бланко. Опъваме палатката. Нахвърляме вътре инвентара и вече с леки раници само около два часа ни делят от жадуваната бира и всички други, нормални за обичайното ежедневие неща, до които обаче вече нямам търпение да се добера.
28.01.'12, Събота: В Рио Бланко сме. Духа вятър и е студено. Вчера бяхме в Ел Чалтен и утре пак ще ходим да актуализираме информацията си за времето. Последната прогноза предвиждаше силен вятър седмица напред.

Набавянето на актуална прогноза е една от причините да сме отново в селото. Пред хостела ни посреща жената на Себастиан. Пита познаваме ли Bjorn-Eivind. Разбира се, че го познаваме. Вече сме се срещали и разговаряли с него предните години и знаем, че е един от железните алпинисти, влюбен от няколко години насам в Патагония, изкатерил сериозни маршрути, включително и нови линии. Този сезон отново беше тук и скоро си замина за Норвегия. Разбираме от Марина, че е загинал. Според първоначалната информация той и свръзката му са паднали с леда, по който са катерили (по-късно научихме, че от площадката, на която е бил Бьорн се отцепва скален блок с размери около 6 на 1 м. и двамата с партньора му падат с него). С мъка си представям, че този лъчезарен човек вече го няма.

Ready.noaa предсказват силен вятър в следващите няколко дни. Mountain-forecast, на който се позовават руснаците предвижда за утре ден със сутрешни и после нощни превалявания, за 12-ти ясен ден, а през следващите 2-3 дни леко облачно време. Преценяваме, че ще рискуваме и ще се пробваме на Екзюпери по Италианския, на който вече два пъти сме стигали до средата и поради влошаване на времето сме се връщали през 2009 и 2010 г. След обсъждане на ситуацията решаваме утре да минем през Рио Бланко за инвентара и да се качим в пещерата (ниша под огромен камък, удобна за бивак) над езерото Сусия и от там вдругиден сутринта да атакуваме.

12.02.'12, Неделя: Събуждаме се и времето не е добро. Снощи цяла нощ валя. Изчакваме и след като се прояснява тръгваме нагоре. Денят е топъл и слънчев. Бързо намираме път между пукнатините на ледника и в 13:30 ч. Никола повежда по маршрута. Условията са благоприятни и се движим добре. Привечер намираме чудесно място за бивак и се настаняваме в сдарката след обилна вечеря. Намираме се към средата на маршрута. Утре според схемата ни очакват три тежки въжета и след това би трябвало да е леко.

15.02.'12, Сряда: Дамян пуска мухата за Whillans-Cochrane на Пойнсенот. Супер, навит съм! Слизаме с Никола до Ел Чалтен за последен поглед към мнението на синоптиците и се връщаме в Рио Бланко.

По трето въже

http://www.climbinginpatagonia.freeservers.com

Изведнъж Никола е получил факс с више и има силното желание да го сподели с нас. ОК! Идеята е да опитаме максимално леки и бързи да изкачим за един ден Italian (Buscaini) на Екзюпери. Вече го знаем до половината наизуст. Чудесно, там сме! Решението е утре да се качим до пещерата на ез. Сусия, да нощуваме там в палатката на руснаците и по тъмно на следващия ден да сме на тура.
Хулия и Фер ще се пробват по Baby face на Aguja de l'S. Не знаят пътя догоре и ще тръгнат с нас. За мен това беше първия тур и първия връх, изкачени в Патагония. Приятни спомени се появяват като се замисля. Тогава водейки последното въже съзрях за първи път Серо Торе отблизо, било то и за секунди преди облаците да го скрият в своята прегръдка. След това, сякаш за наказание за прекалената ми радост, виках от щастие, вятърът ни връхлетя. На върха дори на метър един от друг не чувахме думите си и се налагаше да се разбираме с жестове.

6a/A1

17.02.'12, Петък: Часовника звъни в 02:00 ч. и се измъкваме от чувалите. Тръгваме с две раници, максимално леки. Слагаме само малко дрехи, две шишета вода по 1,25 л., два малки шоколада, пакет бисквити и по две десертчета на човек освен инвентара. Тъмно е още и е сравнително хладно. Повърхността на ледника е твърда, не затъваме както понякога като е напекло през деня и се придвижваме бързо.
В 05:40 ч. повеждам по тура. Бързам колкото мога. Не усещам кога сме минали пет въжета. Следващите около две минаваме във френска свръзка и сме под винкела в централната част. Дамян обува еспадрилите и поема нагоре. Никола оставя част от инвентара, който преценя че няма да ни е нужен от тук нататък, окачен на вертикален парапет от старо въже. Преминаваме четирите по-тежки въжета от тура (6а/А1, 6c/A1, 6b/A1, 6c/A1). В началото на второто е натекъл лед, а нагоре е мокро и хлъзгаво, което измъчва Дамян.
Цигулката ми започва зверски да свири. Гладът явно подхваща своята ария та да видим докога ще откара. Водата ни е на привършване. Май сме прекалили с олекотяването на раниците!

Малко след четвъртото въже се озоваваме пред характерния скален мост, който Бачи (един от Аржентиците в нашата Патагонска компания) ни описа преди два дни. Много е красиво, а в същото време изглежда опасно нестабилно.

Поглеждам нагоре и странни мисли се прокрадват, едни такива далечноизточни - "Едър печен, 'айде не остана!"

Още малко и вече сме във върховата част. Спираме. Дамян се е скапал и не иска повече да води. Поглеждам нагоре и не ми се мисли. Колко е близо и колко е далеч.
Почти не остана, знам. Знам, Никола! Водя диалог, а май не говоря.
Никола иска да продължим. И аз искам, но не мога да се накарам да тръгна.
Знам, ама вече не ми се помръдва. Искам аз да водя ама не ми се помръдва! Искам, но си го мисля само наум. Не го споделям, а го оставям за себе си. Искам да се затичам, да литна! Искам, а пък в същото време някак ми е все тая. Странни мисли! Обхваща ме някаква гадна апатия. И пак се появява онова "все ми е тая".
Ей го там, да! И какво като не се качим?! Дупката в стомаха ми е привлякла цялото ми внимание и не мога да се откъсна от мисълта за запълването й. Жаден съм на всичкото отгоре. Дупката расте и само искам да я запуша. Само да имах с какво и нямаше да ми е все тая. Искам да слизаме надолу.
Никола взема инвентара. Тръгва нагоре и надясно, но скоро се връща като казва, че не е натам. Иска да пробва наляво. Минава покрай рапелната площадка и го питам дали е добра.
Не чакам отговор, само искам да слизаме.
4:0 за Buscaini.
Половин час след полунощ сме при руската палатка.
Сега си мисля и ме е яд. Спомням си как минавайки покрай езерото Сусия поглеждах към върха и пак ме беше яд. Поглеждах натам, докъдето стигнахме и не исках и да си помислям колко близо бяхме. Сега ме е яд, а тогава ми беше все тая. Сега съм си аз и съм тук. Тогава бях пак аз, но бях там. Сега аз тук мисля различно от там аз. Кой от двамата е прав едва ли ще узная. Гледните точки все ще са различни.