Сиурана – Една сбъдната мечта

„Хуни” Climbing Team

Преди няколко месеца, началото на Ноември с Мими, Васко и Юли имахме идея да се катерим на Нова година в Анталия. Поради ред причини плановете ни се провалиха и си останахме в къщи. Всички обаче копнеехме за едно пътуване, до някоя страхотна катерачна дестинация. Колебанията ни бяха между Родеяр и Сиурана, обекти в Испания, но в крайна сметка сезонът, времето и влажността в Родеяр определиха Сиурана за победител.

Купихме самолетни билети в началото на Януари и на 7-ми март заминахме. В дните преди полета нямахме търпение да тръгнем. Трескаво приготвяхме багаж – въжета, примки, палатки – с една дума – катун. В крайна сметка, всеки носеше по две раници. Имахме ограничение на багажа 20 кг и естествено на летището прекарахме доста време в местене на багаж между раниците и мерене на тежестта за да се впишем в ограниченията.

Най-накрая, всички се „натъпкахме” в самолета за Барселона и нямахме търпение да пристигнем и да „налазим” скалите. Полетът беше късно вечерта и доста скучен. Васко и Юли пътуваха за първи път със самолет; Юли спеше, а пък Васко правеше първите кадри на нашето пътешествие с видеокамерата, взета на заем, както и голяма част от останалия ни инвентар.

Към 7.30 местно време успешно излязохме от летището в Барселона. Валеше дъжд и първото ни изпитание се появи – трябваше да стигнем до Сиурана. Хубавото беше, че късметът ни започна да работи в момента, в който пристигнахме. Мими отиде да попита едни българи как можем да стигнем до Тарагона и се оказа, че те живеят там и могат да ни закарат с огромния си бус – страхотен късмет. Натоварихме катуна и след около час вече бяхме в Тарагона. Един от мъжете с нас ни предложи да пренощуваме в дома му и ние на драго сърце се съгласихме. Гецата, въпросният мъж, се оказа бивш пещерняк и катерач, затова намерихме доста общи теми. Цяла вечер хапвахме и пийвахме, а на другия ден Гецата ни закара до Сиурана.

Сиурана е малко селце, което се намира на около 40-50 км от Тарагона – 150 км южно от Барселона. Районът е известен предимно с производството на висококачествено вино и катерачните си обекти.
	Сиурана отвътре

Навлизайки в покрайнините на селцето, имаше около 10 см сняг. В последствие ни казаха, че това се случва за първи път от около 20 години „специално заради нас”. И четиримата гледахме жадно скалите и снега през прозореца, обсъждахме мястото, безбройните венци от скали – с една дума бяхме в меката на катеренето.
	…т ова беше първия сектор, на който отидохме и беше ужасен ...

Намерихме къмпинга и се настанихме. Гецата си замина, а ние отидохме да проучим как седят нещата със заплащането. Оказа се, че къмпинга го държат двама възрасни хора, а синът им е катерачът, наковал почти всичко в околностите. Тъй като нямахме много пари говорихме с дядото за евентуално намалени за повече време, прекарано там. Той се оказа много готин човек и ни каза „Накрая ще ми дадете колкото пари имате, няма никакви проблеми”. Както и да е – настанихме се и бяхме готови за катерене.

Извадихме инвентара, разгледахме гидовника и се запътихме към най-близкия обект. Духаше вятър, беше мрачно, темепературата беше около нула градуса и валеше сняг – идеални за катерене условия. Пробвахме се да раздвижим, изкатерихме няколко лесни тура, но като цяло бяхме ужасени от студа и наковаването. Болтовете бяха сложени тип Лакатник, а времето беше толкова лошо, че на всяко движение спирах, за да си затопля ръцете. Помъчихме се няколко часа и след това се прибрахме в къмпинга.

...първият сектор, на който отидохме – предимно отвесени, леко ронливи скали на малки ръбчета ...

Още на следващия ден времето се стопли и снегът изчезна за няколко. Посетихме един от най-известните сектори в района – “Espero Primavera ”. Намира се на около половин час ходене пеша от къмпинга. Маршрутите са по 30-40 метра предимно хоризонтални и плочести. Естествено за втори ден, несвикнали с катеренето и скалата, отново умряхме от страх, но след първата седмица този страх се изпари и вече катерехме по-отпуснато. През следващите дни посетихме и друг доста известен сектор, на който прекарахме доста време до края на пребиваването ни – “ Can Piqui Pugui ”. Той е доста по-надвесен и част от маршрутите са пренаковани и не толкова страховити. С Юли захванахме едно 7с+, много красив маршрут, нетипичен за сектора, който преставляваше едно таванче и след това надвес с не много малки хватки. На фона на останалите маршрути хватките бяха направо джобове. Като цяло стила на катерене в Сиурана представлява едно тежко плочесто примъцкване на адски малки ръбчета. Българският обект, с който може да се оприличи е Лакатник, както по стил на катерене, така и по стил на наковаване.

Първите десетина дни спахме в нещо като общо бунгало, където още се подвизаваха двама канадци, един американец и двама норвежци. Запознахме се още първата вечер с почти всички и до последно тези хора останаха най-близките ни приятели. Вечерите се прекарваха в гледане на филми, пиене на вино, катерене на боулдъри и разни подобни занимания. След като времето се постопли, излязохме да спим на палатка. Храна си набавяхме от най-близкия голям град – Реус. До там обикновено стигахме или на автостоп или с някой от нашите приятели от къмпинга.

След първата седмица влязохме в крак с нещата и започнахме да изпитваме истинското удоволствие от пребиваването ни там. Катеренето беше страхотно, запознахме се с много готини хора, а пък местността е невероятно красива. На третия-четвъртия ден видяхме Адам Ондра, който няколко дни след това мина първото си 9 b . Не можахме да го гледаме как преминава маршрута, но след това видяхме самия маршрут. Представлява една вертикална плоча, която в горната и част се превръща в надвес. На пръв поглед невъзможно, но явно има хора, които могат да го минат. Освен Адам Ондра там се подвизаваше и световната шампионка Мая Видмар. Тя също ни скри топката като за един ден „онсайтна” три 7с+, две 8а и нареди едно 8 b и едно 8с. Като цяло катернето там е на едно доста по-високо ниво от България. Може би 90% от катерачите имаха 8а и нагоре.

Маркус Юнг по „ A muerte 9 a ” в сектора “ Can Piqui Pugui ”

Към три през нощта, вечерта преди Юли да си замине, посетихме и известен боулдър обект – една пещерка, която се намира в самия къмпинг. Беше доста студено и не ставаше много за катерене, но Юли мина едно 7 b като за последно. За съжаление Юли бе повикан от работата му спешно и останахме аз, Мими и Васко. Като че ли настроението поспадна малко, но продължавахме да се кефим на всичко около нас. Имахме късмета на 2 пъти да се катерим на два обекта на около 30 км от Сиурана. До там стигахме с колата на канадските ни приятели – Себастиан и Ник от Канада.

Въпреки множеството сектори в близост до селцето, решихме да посетим двата големи обекта – Маргалеф и Монсант. За разлика от Сиурана, където скалата е варовик, там скалата е конгломерат, маршрутите са надвесени и дълги около 30-40 метра. Лично за мен катеренето там беше доста по-красиво и приятно. Хватките представляваха предимно джобове за по 2-3 пръста, малки дупки от изпадали камъчета, които в повечето случаи бяха доста удобни.

Алекс по „ Eixugame - la I tornem - hi ” – 7 c +/8 a в сектора „ Can Piqui Pugui ”

Дължината на туровете беше също от значение, защото докато в Сиурана има 20 метров маршрут с тежък боулдер, в Маргалеф и Монсант маршрутите нямаха толкова ясно изразени пасажи, ами бяха повече за издръжливост. За съжаление нямахме лична кола и успяхме само два пъти да посетим тези обекти. Въпреки това се възползвахме от услугите на приятелите ни с коли от Австралия, Англия, Бразилия, САЩ, Канада, Германия и Полша. От всяка от изброените държави имаше по 2-3 човека, немците и поляците бяха повече, с които станахме доста близки. Като цяло атмосферата в къмпинга беше страхотна и приятелска. Нито веднъж не ни се случи да попаднем на някой злонамерен или сърдит катерач.

През втората седмица на пътуването ни посетихме много хубав сектор, “ L ' Olla ”, близо до “ El Pati ”, което се намира, както там го наричат, “ In the Valley ”. На “ El Pati ” се намират известните маршрути “ La Rambla ” – 9 a + и “Golpe de estado” – 9b. Маршрутите на “ L ' Olla ” не бяха типичен Сиурански стил, ами бяха по-надвесени с малко черва и дупки за по 1-2 пръста. Страхотен сектор, но още първия ден там успях да си контузя средния пръст на лявата ръка. За щастие не беше нищо сериозно и единственото, което трябваше да правя е да избягвам дупките за 1 пръст на лявата ръка. Този сектор го посетихме още доста пъти след това, защото допадаше повече на стила ни на катерене – липсваха ръбчетата и балансовеите плочи, а на тяхно място имаше страхотни надвеси.

Себастиан по едно 8а+ в сектора „L' olla ”

След края на третата седмица Васко отиде да работи в Тарагона при едни от българите, с които се запознахме – боядисваше блокове. Докато той работеше, ние с Мими останахме в къмпинга и продължихме да катерим. Васко идваше при нас за съботите и неделите.

За съжаление и това време отлетя адски бързо и към десети април трябваше да потегляме към България. Последните три дни прекарахме в къщата на българите, за които Васко работеше. През деня с Мими се разхождахме по плажа и из града, а Васко продължаваше да работи. В крайна сметка на 15 април вечерта отлетяхме за България.

Като си направя цялостна равносметка, мога да кажа само едно: беше страхотно. Времето ни беше идеално –един дъждовен ден, а през останалата част - перфектно, извадихме късмет с пътуването и работата покрай българите, запознахме се със страхотни хора и естествено катеренето беше невероятно.

И за четирима ни това беше първо голямо катерачно пътуване. Емоциите бяха незабравими, пък и вече планираме следващото – имаме уговорка с приятелите ни от къмпинга за Юли месец в Сеюс.

Автор: Алекс Янев