ПАМИРСКИ ХРОНИКИ – „ Вело-експедиция Памир – 2008”

Няма нищо по-хубаво от родният дом, та дори и да няма две липи отпред . В следващите редове няма да има поезия, а ще вее сухият “афганец” на фактите и делата.

През месец август се проведе “Велоекспедиция Памир 2008”. Мина и отмина. А можеше и да не завърши! Бяхме на крачка да влезнем в криминалните хроники и да всеем смут в безметежните дипломатически отношения между България и Таджикистан. Цялата ни четиричленна трупа – Явор Дачев, Стоян Камбуров - Стуци, Стоян Колев, и аз Иван Пенчев бяхме на минути от ареста на летището в Душанбе. Причината. Бяхме пропуснали да извадим някакъв “много важен” документ за пребиваване на територията на страната. Обвинението в нарушение на държавната граница на Таджикистан отпадна след като обяснихме на граничните власти, че никой по-време на едномесечният ни престой и шестте проверки по пътя не е забелезял липсата му. Все пак накрая ни пуснаха, с уговорката следващия път да внимаваме. Ние естествено обещахме! А кога ще е следващия път?

От какъв зор решихме да ходим в Памир и изобщо да го изберем, така и не помня. Без много фльонги да вкарвам в обяснението, ще кажа, че освен, че ни вълнуваше Памир като планина, а и с поредицата теории, че това е земята откъдето са тръгнали нашите прадеди. Или от преживяното и видяното да го преформулирам, да разберем, защо нашите прадеди са избягали от там.

В рамките на двайсетина дни изминахме над 850 км в различни климатични, метеорологични и теренни условия. Тръгнахме на 40-42С от долината на река Обихингоб. Тези температури не спряха да ни тормозят дори като прехвърлихме прохода Хабуработ (3255м) и се спуснахме в долината на граничната с Афганистан река Пяндж. През първите 10 дена освен жегата най-големи проблеми ни създаваше всепроникващата прах. Влажността на въздуха беше около 20%.

Ние се движехме по така наречената Памирска магистрала, която в голяма степен е един прашен, разбит и каменист черен друм, с тук таме парчета асфалт за цвят. Тя опасва цялата планина от запад, юг и изток.

В течение на пътуването не закъсняха да се появат и първите здравословни проблеми. Дали от водата, дали от храната, жегата и прахта падна и първата жертва - Стуци. Точно тогава Съдбата ни прати една “газка” и без много да му мислиме я взехме на абордаж. Здравето на другаря беше над всичко. Цанихме я на стоп и за разкош да ни закара до град Рушан, отстоящ на 38 км. Самото пътуване беше истинско родео – спукахме гума, пък после станахме свидетели как я лепят, което пък е друга дълга история. Отделно от това, лелите с които пътувахме притиснати в каросерията започнаха да ни пеят любовни песни. Не е истина как се “изчервихме”. Опасна работа! Дали, да не отделя отделен абзац за памирските моми…сърбят ме ръцете. По-сериозно.

От град Рушан напуснахме главния път и маршрута ни навлезна в долината на дивата река Бартанг. Това беше най-опасната част от нашето пътешествие – 280 км през сърцето на Памир. Основното ни препятствие по това време беше отнесения от реката път. За да ни е още по-весело, пътя на места беше или изцяло песъчлив или ни водеше по-стари речни отлагания – истински кълдъръм. От тези “танци” дойде и първата ни по-сериозна повреда – Стоян счупи новозавареното си ухо за багажника. Между кишлаците Япшорф и Бопасор се преборихме с два изключително стръмни 3-4 км участъка, които направо ни изцедиха силите. Умората започна да си казва думата, появиха разни болежки. Така изкарахме до кишлака Гудара (3200 м), където взехме решение да наемем кола. След тежки “няколко часови преговори” открихме “уазка” да ни качи нагоре към езерото Каракул.

На морето! Езерото Каракул ни посрешна огряно в слънце и със слаб вятър. В далечината се открояваше масива на връх Ленин (7134 метра). В рамките на 12 часа обаче времето се смени и през нощта се изви гръмотевична буря. Сутринта се събудихме под 10 см сняг. Така посрещнахме Новата Година!

От езерото Каракул стъпихме на Памирското плато и поехме към превала Акбайтал. По пътя към него Явор се разболя сериозно. Трябва да спомена, че в лазарета винаги имаше по някой болен - просран, с температура или повръщащ.

Най-високият шосеен проход в Памир, Акбайтал (4655 метра) го глътнахме без много да му цепим басма. След което се радвахме на дълго спускане. И на нов “багажник” – пишещият също се включи в играта “счупен багажник”. И този път сръчните ръчички на Явор произведоха “нов артикул” – памирски багажник.

Между кишлака Рабатакбайтал и Драконовите скали се сблъскахме за първи път с “голямата си любов” – насрещният вятър! От тук до края на пътуването, или над 350 км, прекарахме в прегръдките му. Първоначално изобщо не предполагахме, че пожеланието "попътен вятър" ще се превърнe в табу, но с времето и това стана. След завоя за езерото Ранкул, посрещнахме вятъра в цялата му мощ. С някаква странна упоритост отказвахме да повярваме, че това се случва точно на нас. Тогава ни гонеше ни голямо нетърпение. Искахме да стигнем колко се може по-бързо до град Мургаб.

Въпреки че Мургаб означаваше "мъртво място", на оживения пазар попаднахме на най-добрата ошхана. Като невидели поглъщахме шорбата и мантите, а бирата и чая изчезваха в сухите ни гърла. Дълго време реанимирахме на сянка.

Някъде по някое от безкрайните плата, Явор роди една от сентенциите на пътуването, а именно че "Пътят на колоездача е само нагоре и винаги срещу вятъра".

Често спирахме, за да търсим закрила от вятъра. Имаше моменти, в които просто хвърляхме колелата и се просвахме безмълвни на завет. Имаше случаи , когато благодаряхме на късмета, че има убежища като Мамазаир – крайпътна страноприемница на 4100 метра височина , където можеш да намериш подслон , храна и място да отдъхнеш.

Редяха се плата и превали – Нейзаташ (4137 метра) и безкрайното Аличурско плато, Харгуш (4050 метра), Тагаркаки (4183 метра). Когато стъпихме на последния в списъка, Койтезек (4272 метра) бяхме смазани.

Колкото повече слизахме надолу , в долината на река Гънт, толкова повече зеления цвят започна да ни прави впечатление. Имахме нужда от него. Честно казано последните к и м ометри ни налегна пълно отегчение. Обзе ни пълна апатия . Още повече, че Стоян го ухапа куче.

Това е. Ф инал ът беше в Хорог – главния град на Памир . След Хорог, беше Пяндж - голямата мътна река, която влачи история, човешки съдби и спомена, че четирима българи остави ха следи от грайфер по Покрива на света.

Текст: Иван Пенчев

Снимки: Иван Пенчев и Стоян Камбуров