Малко Българско Боричкане

автор: Виктор Стефанов (Вайса)

Това странно име носи един от най-непопулярните катерачни маршрути на Врачанските скали, който се преминава изцяло с „изкуствено катерене”. Под „изкуствено катерене” /aid climbing/ се разбира катерене по компактна, много трудна или невъзможна за „свободно катерене” скала, за преминаване се използват стълбички и голямо разнообразие от катерачен и специализиран инвентар. Автори на маршрута са французите Dominic Suchet и Jean Jac Kamil катерачи с опит в изкуственото катерене и много преминати маршрути из цял свят в това число и премиерни. По време на създаването си през 2002 година по време на международната катерачна среща във Враца, а и до сега той си остава най-трудният тур за изкуствено катерене в България оценен от авторите си като А3. Според съвременната схема за категоризиране на маршрути с изкуствено катерене А3 означава „Трудно катерене с много последователни несигурни опори, които не могат да издържат падане. Срещат се и стабилни опори по дължината на въжето. Потенциал за голямо падане, около 15 метра /между 6 и 8 извадени опори/, но като цяло без опасност от сериозно нараняване. Изкачването на едно такова въже отнема няколко часа поради сложността при поставяне на осигуровките”

Още по време на премиерата наблюдавах двамата френски катерачи, които прекараха цели два дълги дни по отвесите в бавно напредване по трудната скала и борба с все по-голямата жега, която наставаше на Врачанските скали в края на май. Криво-ляво успях да получа някаква информация за тура и екипировката, която са използвали. За пръв път разбрах, че в България някой е ползвал „Пломби” /Оловни глави, подобни на Копар Хед, които се зачукват в плитки скални форми/ още повече, тези „пломби” са оставени на мястото си по стената. Оставаше ми само да си намеря свръзка, с която да опитаме да повторим маршрута.

По начало харесвам изкуственото катерене, боравенето с разнообразния инвентар и бавното напредване по наглед непреодолимата скала има своята магия която много трудно може да се опише с думи. Пренасянето на тежестта на тялото на всяка нестабилно сложена опора или небесна кука крие в себе си няколко мига от неизвестността, в които през главата на човек като ураган се понасят хиляди мисли и се разиграват възможните последствия от изпускането на пукащата под тежестта му джаджа. Когато всичко мине добре идва удовлетворението граничещо с еуфория, а след него идва ред на следващата частица от мозайката която трябва да се постави докато се изкатери целия маршрут.

В България почти всички маршрути, които предлагат изкуствено катерене са от времето на „Желязната епоха” в алпинизма. Наричат се така, защото по време на създаването си катерачите, които са ги преминали първи не са разполагали с нищо друго освен чук, скални и разширяващи се клинове /ролплъзи/. Безкрайна поредица от тези скални клинове и ролплъзи, с които пионерите на катеренето в България са преодолявали трудните участъци от скалата се срещат на доста алпийски маршрути в Рила и Враца и макар никак не лесни за преминаване са доста различни от съвременната представа за изкуствено катерене, съответно и категориите им са по-ниски от дадените им първоначлно.

Още преди края на вече спомената катерачна среща заедно с Никола Леваков се опитахме да повторим маршрута на французите, който се явяваше един вид еталон за А3 и след като никой от нас до сега не беше катерил подобна категория ни беше любопитно да опитаме. Първата и основна изненада беше, че французите не бяха оставили нито един скален клин по маршрута, това ни накара да се върнем след 15-20 метра катерене по доста трудния терен поради липсата на инвентар, няколкото тънки клина, с които разполагахме не се оказаха удачни за специфичните цепки в скалата.

Този маршрут си остана за мен една Фикс идея, която ме тормозеше през годините, но така и не се отдаваше случай да го опитаме отново. След няколко години точно изпробвах руската система за изкуствено катерене с „крюканоги” и след няколко опита по по-лесни маршрути реших, че е дошло времето пак да се пробвам на Малкото Българско Боричкане. Системата работеше добре и с нея се напредваше сравнително бързо и сигурно, но малко над мястото, което бяхме достигнали първия път една от самоделните куки за закачане на крюканогата се счупи и коляното ми се удари в скалата доста неприятно. И така с повредената екипировка и болка в капачката не ми оставаше нищо друго освен да пусна рапел.

През пролетта на 2007 година отново с Никола Леваков бяхме под маршрута, Никола поведе първото въже и след няколко часа прецизно катерене само на 5-6 метра от осигуровката каза, че не може да продължи. Предложи ми да го спусна и ако искам аз да опитам. Проблемният участък се оказа изключително гладка скална плоча на която бяха пробити седем последователни дупки за небесни куки, преминаването по тях със стълбичките не беше проблем до третата дупка, която беше забита в скална неравност и която караше куката да изкача когато се натовари. Висях на последната дупка и безпомощно гледах спитовете на осигуровката само на няколко метра над мен, нямаше как, трябваше да откатеря до последната стабилна осигуровка, един спит в началото на поредицата от дупки и да слизам. Поредният опит пропадна поради непонятна за мен причина.

Още когато видях поредицата от пробити в скалата дупки ми направи впечатление техният диаметър и дълбочина, обикновено за небесни куки се правят по плитки и тесни?!? Докато подреждахме инвентара в раниците разбрах каква е хитрината използвана за преминаването на проблемното място и която не бе спомената от френските катерачи. Вероятно те са използвали не небесна кука а тялото на самопробивните клинове „ Spit ” с които са правени дупките и е екипирана площадката в края на въжето, за това дупките са по-големи. Но както и да е нямахме нито подобни клинове нито време за следващ опит.

Лятото на 2007 свърши бързо и възползвайки се от последните хубави дни на ноември с дългогодишната ми „свръзка” Николай Милушев решихме, че е крайно време да разрешим този проблем. Снабдени с всички хитрини който мислех, че ще ни трябват тръгнах по познатите метри на първото въже. Макар и вече познати те не бяха никак лесни, защото спазвахме етиката на французите и не бяхме оставили клинове по скалата с изключение на един, които да насочва за правилната посока на катерене. Напредвах бавно и проклинах поредната си глупост - да катеря с еспадрили, които уж да ми помагат, ако се наложи стъпване по скалата. Стълбичките болезнено се впиваха в стъпалата ми и скоро болката срана нетърпима. Малко под траверса с дупките за небесни куки, които токова ме тормозеха последните месеци трябваше да сляза, ако Ники се откажеше да ме смени това щеше да е поредния неуспех. За щастие той не се поколеба и продължи да води. Последните метри се оказаха безпроблемни със системата, която предположих, че са ползвали французите и бях изключително доволен, че не бях сбъркал в преценката си. За съжаление времето напредваше, с цялото мотане и смяна на водачеството бяхме катерили около четири часа. Докато аз се качвах за да събера осигуровките започна да се стъмва. Късното тръгване по стената и късият ден си казваха своето, работа беше ясна - ще трябва да оставим въжето като парапет и утре да продължим. Докато събирах осигуровките се случи и най-интересната случка в това изкачване, от дупката в която само преди минути Ники бе забил скален клин, който аз се опитвах да извадя се показа малка озъбена глава!!! Малкото прилепче, което неволно сме поставили в капан бързо се измъкна от клопката и излетя в една от последните топли нощи преди да изпадне в своя зимен сън. Помислих си колко нелепо можеше да свърши живота му прикован в собственото му обиталище, погледах го как безшумно се рее около скалите и продължих.

На следващата сутрин по фиксираното въже бързо се качихме до „висящата площадка” от която започва второто въже на маршрута, този път с удобни маратонки бавно напредвах по вече неизвестните скални форми. Редуваха се пасажи с употреба на разнообразен инвентар, от скални клинове до микро клеми и дълги движения на небесни куки. Макар и с по- ниска оценка от първото въже, второто не беше лесно. Преминаването по оставените в скалата преди пет години „пломби” беше наистина вълнуващо, а траверсирането под дългия таван в края доста изморително поради голямото триене на въжето. Но ето, че трудностите свършиха и скоро бяхме на ръба „Космонавти” където се излизат всички турове в тази част на скалите. По схемата си маршрута има и трето въже, по което след около 15-20 метра катерене от пета категория се излиза на върха на малка ронлива игличка, но то няма общо с катеренето до момента. Решихме да не го катерим, а да слизаме.

Така след няколко опита приключи изкатерването на поредния труден маршрут, което неминуемо ще доведе след себе си изкатерването следващия, още по труден.