Велоекспедиция Ладак 2006

Изтече една година откакто на 17 септември 2006 година кацнахме на летище София след близо месец прекаран в Ладак, район разположен в Индийските Хималаи. Целта на нашето пребиваване там беше да прекосим с велосипеди едно от най-високите шосета в света, разположено в индийските щати Химачал Прадеш и Джаму и Кашмир. Както и да направим опит да изкачим един от най-високите шосейни проходи в света – Кардунг Ла (5606м).

От един момент нататък начинанието ни придоби доста сериозен вид и получи “тежкото” название “Велоекспедиция Ладак 2006”. Обаче, от дистанцията на времето, си мисля, че по подходящо тогава би било, да се назовем, я велодует или тандем, защото колкото и да се брояхме, накрая останахме двама - Явор Дачев (шеф) и аз, Иван Пенчев (участник)! Равнис – мирно! Кръъгом и така нататъка…че и понататъка. По нататък се случи това, че откраднаха колелото на Явор, но това е друга история….

Да се върна на “въздушната магистрала”. В досието и пише, че за начална точка се приема град Манали, разположен на 2050м, и финишира след около 500 км, преминавайки през пет прохода с височина между 3975м и 5360м, за да достигне накрая до Ле /3500м/, главен град на Ладак. Цялото трасе се изминава за около 9-10 дни.

И така, два дни след като стъпихме на индийска земя, вече се кандилкахме с автобус за Манали. Престоят в последното мина неусетно. След сглобяването на колелата ни обзе нетипична за нас летаргия, която обаче бърже преборихме. Поради липсата на добра предварителна подготовка - дали да не бъда честен, подготовка нямаше, просто време не остана – предприехме едно аклиматизационно каране в долината над Манали.

На 23 август за първи път завъртяхме колелата по хималайските друмища. Още от самото начало видяхме голям зор с лявото движение. Освен това непрекъснато ни тормозеше и трафика. Въпреки това за около час и половина се добрахме до последното село в един от ръкавите на долината – Дхумбу (2870м).

Дойде часът на истината. На 24 август нашият керван потегли към първото си препятствие по пътя си за Ле – превала Рохтанг, висок 3975 метра. До него ни деляха 55 км, които бяхме решили да вземем за два дни. Бяхме нагиздили колелата с 35кг багаж и със средна скорост от 5-8км/ч залазихме нагоре. Двата дена, в които кретахме по баира минаха почти изцяло във влага, облаци, мъгла и в компанията на брадатите лешояди – пернати с по 3 метра размах на крилата, майка! Мусонът обикновено отваряше ципа към 16 часа и спираше по късни доби. Единственото нещо, което неспираше беше трафика на всякакви превозни средства.

Превалът Рохтанг (3975м) се оказа голяма туристическа атракция за индийския народ, цяло панаирно градче беше изникнало на километър преди връхната точка. Поради липсата на възторг от “постижението” – първи превал – набързо се спуснахме към долината на река Чандра. В рамките на по-малко от 2 часа сменихме климата – от мусонния Юг към полупустинния Север, от влажни пътища към прашни такива. Голям зор срещнахме тогава докато намерим сгодно място за бивак. Причината беше, че всяко що годе равно място беше, я нива, я пак нива…а и хората работят до късно по полето, та се наложи да си играем на шумкари.

Третият ден от пътуването беше важен от гледна точка на това, че оттук насетне навлизахме в зоната на 4000-5000 метра. До втората преграда по пътя ни към Ле, известен още и като входа към Ладак, превала Баралача ла (4980м), ни разделяха 82 км. До него имаше още 2 дена, през които ние пихме за последно бира, би ни градушка, валя ни сняг, ударихме температурни рекорди от 35С, запознахме се с съратници от Англия и Русия, изобщо емоции и случки не липсваха.

Някъде около Зинг зинг бар (4287м), което се оказа асфалтова база, а не питиепродавница, усетихме за първи път леко неразположение. Възстановихме бързо водния баланс, след което подпалихме “моторетките” нагоре.

Доста усилия ни костваше да стигнем до Баралачала. Последните 7-8км от пътя бяха много каменисти, появилият се силен насрещен вятър, примесен със сняг допълнително ни затрудни. Отново не се застояхме особено дълго, глътка ракия за успеха и марш надолу по камънака.

С течение на пътуването преодоляхме разни страхове и предрасъдъци относно храната по крайпътните капани, известни още като “даби”. Та там, обикновено се нахвърляхме като невидели на разни мазни чапати – патати, лютиви до немай къде, от които направо ревяхме всеки път, супи нудли-гнудли и разни други “вредно” пиперливи блюда.

След Баралачала направо полетяхме в долината на река Лингу чу. Имаше моменти, в които настигахме коли и дълго време им дишахме във “врата”. Всичко хубаво и лесно, обаче си имаше край.

Предстоеше Гата лупс, известни още като “лупите на Гатю”! 21 серпентини, 800 метра денивелация! За жалост лифта неработеше! Майтапа на страна, но пътя беше наистина доста труден, но за сметка на това прекаран през феноменални места. За първи път брахме студ дори карайки нагоре. Абе, излезе ни джигера! На превала Накила (5020м) времето ни накара да наоблечеме всичко.

Следващият гвоздей в програмата беше Уиски нула. Това беше една дупка, разположена между превалите Накила (5020м) и Лачалунгла (5065м), място без вода и много студено, поне така беше описано. Обаче каква се оказа реалността! “Уиски-то”, се оказа една огромна зелена морава, при това с поток. Идилия! Течността в потока, на пръв поглед не даваше информация, уиски ли е, вода ли е, но ние ги консумира х ме и заедно. Така че, на този разкош опънахме палатката, и се отдадохме на мързел. Едно беше вярно, прекарахме най-студената си нощ, около –8С.

Поредния превал в списъка, Лачалунг ла (5065м) направо не го усетихме как го качихме. Времето беше прекрасно, слънчево, леко резливо, таман за нашите непретенциозни нужди. Нашата “велокосмическа одисея” продължи стремглаво надолу, към каньона Кангладжал (4878м) и военниея лагер Панг. Пейзажът около нас много напомняше на планетата Татуин от Star wars – ръждиви планини, пясъци и каменни зъбери, високи няколко стотин метра. Е, имаше една сериозна разлика - пърпоретките, които бяхме яхнали, не летяха.

Имаше едно място, което вероятно и двамата винаги ще помним – Море плейнс. “Морето” беше високопланинско пустинно плато, разположено на 4700м и дълго над 70км. Беше нещо като Космодрум, на което двамата с главния космонавт Дачев летяхме чак до мрак. Развинтихме се от кеф. Там за първи път срещнахме типичните за тибетската религиозна архитектура, чортени и мани – стени (каменни стени, върху които са изписани мантри). Сутринта докато поглъщахме поредната закуска с чаша ромче, покрай нас прелетяха номади. Буквално прелетяха, защото цял ден след това им дишахме прахта. Иначе местното КАТ беше написало на входа на “Морето” – After whiskey , driving risky ! Ние кат пионери спазвахме правилата, веднага щом ги нарушавахме.

Последната преграда преди град Ле беше превала Тангланг ла (5360 м). Играта с него беше доста неприятна, защото за първи път, пътят не копаше нагоре по серпентини, а траверсираше склоновете. Е, нямаше край! Освен това времето се сдуха много бързо, стана студено и заваля сняг. На Танглангла-то му отдадохме нужното внимание - снимки, пози, дори с трибагреника се снимахме, та накрая дори и го забравихме там. И после надолу към реката Инд.

Преди реката Инд, обаче останахме да пренощуваме в село Румпце. Спряхме уж за малко в една даба, там пък се оказа, че има бира и …..там се събудихме! На сутринта местните малчугани отдавна бяха превзели колелата и падна голяма радост.

Осмият ден от упражнението, премина ветровито и дъждовно. В долината на Инд ни се случи единственото велосипедно премеждие, шефа спука гума. И то на асфалт – слънце!

Приближавайки Ле, трафика се усили. Барабар с него заваля отново и по тъмно влезнахме в града. Попаднахме в някаква лудница. Хора, пътища, автомобили! С помощта на приятел успяхме да открием приличен хотел. В наша чест дори собственика на заведението ни направи отстъпка от цената за нощувка. И после направихме банкет. Добре, ама дъжда не спря още 3 дни.

Последнят превал в списъка, Кардунг ла беше затворен. Горе сняг и разни други състояния. В очакване, предприехме различни терапии – шопинг, биринг и …мързелуване. Честно казано, отново много бързо ни писна. В крайна сметка времето се оправи. Ние извадихме колелата и отново поехме на път. Докато чакахме да се стопи снега по билата, предприехме една разходка до манастира Тиксе.

На другия ден, дойде ред и на Кардунг ла (5606м). С една дума - мазохизъм! 2100 метра денивелация за около 40км. Горе крачехме като лунатици, и двамата бяхме на ръба на изтощението. Спускането го взехме на автопилот.

Това е.

Изказваме нашите благодарности за помощта и съдействието, на Валя и Никола, на Грозданка от туристическо дружество Черни връх, на Людмил от “Веломания”, на Иван от “Стената”, на Митко от “ Redrock ”, на Даниела от Атлантическя клуб, на Иван Спасов - консул на България в Индия, и на всичките ни приятели в Индия и в България, че ни изтърпяха тогава.