Последни метри /или една кратка история за втората българска премиера в Хималаите/

Тако МЛАДЕНОВ снимки: личен архив на автора

„Днес е първият ден от остатъка на моя живот. Това може да се каже за всички останали дни, с изключение на един – последния.” Лестър Бърнам ; „Американски прелести”

Махнаха ми гипса на десния крак. Свърши рехабилитацията и фи зиотерапията и днес бях свободен да правя каквото пожелая. Съ щия този ден ме срещна Никола и ме попита ходи ли ми се на нещо яко и неизкачвано.

В такива моменти, в които вървиш трудно по улиците и още не си си прибрал патериците в мазето, освен че ти се ходи, а и много ти се катери. Особено в Хималаите.

Четири месеца по-късно, на двадесет и седми август от летище София заминаваше българската експедиция „Kedar Dome 2005”, в следния състав: Никола Леваков инициатор, ръководител и ал пинист; Сотир Стойчев; Жеко Вътев; Виктор Стефанов; Никола Милушев; Светослав Кавръков; Тако Младенов. На мен се падаше честта да отговарям за медикаментите и здравето на всичките шест човека. Това бе доста обезпокоителен факт, имайки в предвид в коя част на света отиваме и с какво се захващаме...

04:00 след полунощ. Бяхме кацнали в Делхи 27 милион ният град с осем милиона просяци и екзотични болести, пред които холерата и маларията изглеждаха доста посредствени. Преследва ше ме остра /може би най-острата/ форма на хипохондрия. Започ вах да разбирам смисъла на израза „тъмна Индия”.

След четири дни в българското посолство, пазар, пазарлъци и мно го литри загубена телесна течност, се домогнахме до Ганготри – се лото, от което започва трекът. Наехме носачи и се убедихме, че това е страната на свободните пазарлъци.

Ден първи по трека. Бавно трамбовахме по широките пътеки на парка. Обстановката се нормализираше – планински хлад, мал ко хора и много върхове. Всичките трудни и недостъпни, а в същото време много красиви.

Ден втори по трека. Височината бавно и сигурно ни гово реше. Понякога от това не можех да чуя мислите си и забравях за всичко и всички около мен. Шивлинг и Багирати бяха на една ръка, а в тяхна чест се отдадох на ритуално къпане на Гомук – свещеният извор на свещената река Ганг. Така човек измива греховете си и или умира чист, или започва да трупа нови.

Ден трети по трека. След няколко часа под раницата и труд но пресичане на ледника се появи и базовият лагер. Така поне ни бяха казали носачите. В действителност мястото на истинския ба зов лагер се оказа още няколко часа напред и нагоре. За нас това беше загуба на ценно време и сила, а на място като това времето и силата нямат цена.

Дни и нощи в базовия лагер. Това бе място, наречено Сундербан, с палатката на офицера за свръзка, кухнята и нашите три палатки. Височината бе 4800 метра. Оставаше само да намерим върха и онази стена, която бяхме видели на сним ката от интернет.

Преден базов лагер. Изтече още малко пясък от часовни ка. Вече имахме разчистено място върху мърдащия ледник и две преместени палатки. Наричахме го преден базов лагер и системно започвахме да го зареждаме с провизии и екипировка. Оттук виж дахме стената. После започнахме с кроежите на големи планове и стратегии в стил „великият комбинатор”. Брама обаче мислеше друго.

Първи метри. Изкатерихме стотина метра над предния базов лагер по еволюционно стара скала. Там за удобство и безопасност по-късно фиксирахме едно случайно намерено въже /най-вероятно от експедиция от предната година/. Излязохме на същинския лед ник, набрахме още малко височина и най-сетне се чу дрънченето на алпийския инвентар. Предаде се първият метър от българския маршрут на Kedar Dome. По-късно следобяд заваля сняг. сантиме тър по сантиметър се появиха 350 метра, екипирани с парапет. Из несохме една от палатките на преден базов лагер и тя се превърна в Лагер 1.

Стената. Безкрайна, амбицираща или плашеща. Най-вероятно и трите. До нея имахме фиксиран 100-метров парапет по стръмен фирн над лагер 1, изнесена екипировка и стотици метри въже. Започнахме катеренето. По-скоро продължихме със същото темпо и устрем – малко изкуствено, малко класическо, за да довършим това, за което бяхме дошли тук преди двадесет дни. И за да ни покаже, че той е над всичко и всички Брама ни върна там откъдето бяхме тръгнали.

Базов лагер. Мокри, изтощени и със затрупана и разпиляна екипировка. Спокойствието на базовата палатка не можеше да компенсира това, което не се виждаше вътре в нас. Оставаха бро ени дни и часове и трябваше да се направи нещо.

Нова атака. Сменихме концепцията и в алпийски стил атакува хме. Сега вече четирима по главното ребро на източната стена. С една палатка, една бутилка газ и с по един чувал за двама. Това прави по една 15 килограмова раница за всеки от нас. 02 Октомври 2005. Набирахме височина в очакване на изгре ва. Вървяхме и мачкахме дълбокия сняг, сменяйки се на около сто крачки във водачеството.

Изгря. Стана светло, но и наклонът се промени. Това ни накара да преминем на друг работен режим и да се концентрираме макси мално. Започна първият вертикален пасаж, а ние се питахме колко е плаващо плаващото ребро, ако е от нестабилен сиенит и тънка ледена кора... и отново... пасаж... траверс... пасаж... траверс. До момента, в който укрепвахме палатката под малък скален праг. Ал тометърът показваше 5800 метра, а залезът търсеше Нанда . За нас оставаше безкрайната нощ.

03 Октомври 2005. Кристално утро и бавно раздвижване на скованите тела и екипировка. Следва стандартното поема не на течности, храна и десерт. Послед ният днес се яви под формата на петде сет метрова ледена стена под пръхкав сняг. Метри за почивка с малък наклон и нов скален праг. Красиво и неповторимо катерене с много нестабилни блокове, за да поддържат мозъка в кондиция на 6000 метра /5+ А0/. Следват микс (5), траверс и билото – краят на реброто. Подготвяхме втора нощ, а куполът над нас чакаше.

04 Октомври 2005. Събудих се от студ. Развиделяваше се. Днес бе денят с главно „Д”, денят за атака. А тази, която наричах единствена и най-достойна днес празнуваше своя рожден ден. Можех само да мисля за нея и да и подаря всеки дъх, замръзващ клепач и всичко, което виждах далеч под мен. Някъде в астралното ние бяхме заедно.

Излязох последен от палатката. От върха ме делеше само небето и един безкраен склон. Вървяхме с интервал един от друг. Така все ки можеше да избира на какво да се радва и за какво да тъгува. В каква посока да мисли и през колко крачки да спира за въздух и да диша. Виждах върха. Виждах и Карчакунд, Шивлинг, Багирати и Кедар Нат. Разминах се първо с Жеко, после със Сид , а накрая с Никола.

Последните метри или това да предам хо рата от другия край на въжето, които ми поверяват живота си? Хората, които ме на ричат приятел и могат да ме гледат в очите. Това са въпроси от две различни истории...

Върховете и последните метри не са там горе. Те са в нас самите и винаги са най- тежки. Ако намерим сили за тях, може би знаем за какво живеем.