ПРИКАЗКА ЗА ВЕЛИКАНА И ТРИТЕ ДЖУДЖЕТА

Стамен Касабов разказва за изкачването си с Милен и Никола на Северната стена на Айгер през зимата на 2002 г. Статията е била предназначена за публикуване в списание "На ръба", но не вижда бял свят тогава, защото списанието престава да се издава.

Северната стена на Айгер – вечерта преди да тръгнем по нея.

ПРИКАЗКА ЗА ВЕЛИКАНА И ТРИТЕ ДЖУДЖЕТА

Една сутрин, преди изгрев слънце, три джудженца, добри приятели, пристигнали под огромен великан. Лицето му било отправено на север. Той стоял на мястото си от милион години. Джуджетата знаели, че много техни събратя са опитвали да се покатерят до челото му. За да погледнат света през неговия поглед. Великанът пускал някои от тях. Други - не. А трети убивал... Той бил много своенравен и често пъти жесток. Трите джудженца знаели това. И плахо го попитали дали ще ги пусне да стигнат до челото му. Великанът изглеждал благосклонен, но останал безмълвен. И все пак нашите приятели тръгнали бързешком нагоре, със свити сърца. Катерили се три дни и три нощи. Когато в ранния следобед на четвъртия ден докоснали челото на великана, те все още не можели да повярват, че са там. Но добре разбрали намерението му...Той им подарил миг от своята вечност!

АЙГЕР?!.... ЗИМАТА?!.... ДА!

Идеята бе нова само за мен. Началото й датира от март 2001 г. Тогава Борислав Пигов, Никола Леваков и Милен Милчев правят първия си зимен опит за изкачването на Северната стена по класическия маршрут. Времето е отвратително. Вятърът силен. А снегът - в изобилие. Първата нощ бивакуват след траверса на Хинтерщойзер. На другия ден тръгват нагоре. Катеренето става изключително трудно, а снегът не престава да вали. Тогава идва разумното решение - надолу! Разумно, но трудно и опасно. След още един бивак по стената, на третия ден са долу. Опитът се проваля, но идеята е жива.  

През лятото на същата година с Боби и Ники отидохме да катерим в Доломитите. Вечерите край примуса в базовия лагер под Мармолада бяха наситени от звън на инвентар, от разказите и раздувките за минали изкачвания. Тогава заговорихме за Айгер. И идеята за втори зимен опит попи в мен. Върнахме се от Доломитите. Всеки се зае със служебни задължения. Аз заминах командировка в Далечния Изток. Върнах се в началото на декември.

23:30 ЧАСА, ЛЕТИЩЕ СОФИЯ

- Ники, здрасти. Да не те събудих?
- Стамба, къде си?
- В София.
- Идвай вкъщи.
Разговаряхме до 4 часа сутринта. Айгер отново запълни нощта. Следваха Коледа и Нова Година...

3 ЯНУАРИ 2002 Г., ХИЖА "ВИХРЕН"

Там ме чакаше моят добър приятел Лукавия (Велислав Малджиев):
- Що те нямаше толкоз време, бе, да ти ям ушите?
Направихме много красиво изкачване по северната стена на Вихрен, тур
" Камините". Прибрахме се в София и на другия ден надвечер отново бях с Ники.
- Стамба, готов ли си за Айгер?
- Готов съм - казах, но си мислех за края на февруари-началото на март.
- Добре, защото поканата от Швейцарския алпийски клуб пристигна. Важи за един месец, считано от 10 януари 2002 г.

В главата ми сякаш се взриви ръчна граната. Мислите ми се разлетяха във всички посоки: подходящи обувки, сечива, осветление, визи... Нямахме никакво време. От днес за вчера. Ники имаше всичко необходимо. Милен също. Само аз бях като просяк. Боби ми даде своята седалка "Petzl" и ми "уреди" обувки "Vario Extreme" от Митко Начев. Двамата с Ники ми "издействаха" две сечива "Naga" от Владо Неделчев. Бате Цайко (Илиян Кинов) ме снабди с шлем от полартек "Тhe North Face" и лапи H&H. С което оборудването ми приключи. Добре, че са приятелите!

Уредихме швейцарските визи и се прибрах във Варна за 3 дни.

7:00 ч. 16 ЯНУАРИ, СОФИЙСКАТА ГАРА

Ники ме чакаше на гарата. Натоварихме раницата в багажника на реното. В този момент дойде и Милен. В 8:00 часа вече бяхме на път. Спряхме за нощувка едва около 23:00 ч. на паркинг за тирове в Словения, на около 30 километра от италианската граница. Сутринта в 6:00 ч. потеглихме с идеята да пием кафе на първата бензиностанция в Италия.

Около обяд влязохме в Швейцария и се отправихме към Гринденвалд - изходната точка за Айгер. Първоначалният ни план беше, ако времето не е добро, да направим изкачване в района на Шамони и тогава да опитаме на Айгер. Предварителната прогноза и времето в Швейцария без колебание сочеха план "Б". Първо Айгер, после всичко останало.

Около 15:30 ч.,след дълго лъкатушене по стръмните завои преди Гринденвалд, Ники ме предупреди:
- Сега гледай!

След един плавен завой пред нас забелязах дълъг, стръмен хребет. Той расте непрекъснато нагоре и надясно. Накрая завършва във връхната точка на планината, надвесена над цялата долина. Друг ръб се спуска от върха в противоположната, западна посока. Двата заедно - като ръце на гигантски сфинкс, пазят между себе си могъщата му пазва - Северната стена.

Докато гледах, всичко в мен се бе свило на топка. Преди всичко чувството ми за хумор. Краката ми леко се подгъваха, когато слязохме от колата. Сякаш тежестта на начинанието точно в този миг възседна раменете ми. Гласът на разума крещеше в главата ми: "Момче, наистина ли си решил да се катериш по този дувар?! Знаеш ли колко по-добри от теб са се пробвали и са си оставили костите тук?" Но друг глас, идващ от по-дълбоко, пошепна: " Това е, което си търсил от години, приятелю. Дошло е времето да излезеш поне за малко от "матрицата". Това е сюрреализъм. И всеки, на когото съдбата е позволила да се потопи в това пространство, е неин галеник."

Оставихме колата в закрит паркинг на две нива. Милен отиде да купи още една бутилка газ от 500 ml и захар. Както и да провери кога е последният влак за Клайне Шайдег. Ники и аз пръснахме целия багаж на паркинга около колата. И започна строг подбор на храна и инвентар. Въжета 2х60 m "Mammut", едното 8 mm., другото 8,7 mm. Десет дълги и четири къси примки с карабинери. Отделно по 2 свободни карабинера на човек. Единият носи индивидуалното протриващо устройство. Два комплекта от по 8 клеми - големи и малки. Осем френда. Пет ледени и тринадесет скални клина. Няколко помощни прусека. Пет метра рапелна лента (в случай на аварийно връщане). Устройство за изтегляне на багаж "Ушба" - подарък на Ники от Александър Кльонов. Храната за 6 дни разпределихме в 3 основни опаковки. Всеки включваше по 2 пакета за 2 дни - закуска и вечеря. Един дневен съдържаше по 6 сухи супи (по една порция, без варене), 3 пликчета чай, 3 сухи сока "Тang", 1 пликче мюзли, парче луканка и кашкавал. Отделно Ники беше приготвил ядки (орехи, бадеми и фъстъци). Всеки щеше да носи в джобовете си (плюс една "морена" и един шоколад). А като завършек половинлитрова плоска бутилка "Jack Daniel's" - подарък от сестра му Оля. За биваците Ники даде двата си спални чувала "Diadem", ляв и десен. Те се стиковат и при подходяща площадка осигуряват комфортен бивак за трима. Взехме една цяла лятна неопренова постелка и няколко малки парчета. Носехме и стенна палатка "Здарка", взета назаем от Николай Петков. Натъпкахме всичко в раниците и се отправихме към гарата.

17:10 Ч, ПОСЛЕДНИЯТ ВЛАК ГРИНДЕНВАЛД - КЛАЙНЕ ШАЙДЕГ

Пътуването ни със зъбчатата железница продължи до спирка Клайне Шайдег около 30 мин. Грабнахме раниците и след 20 минути бяхме в "Къщата на дните златни". Това е малък кантон, който Боби, Милен и Ники са открили миналата година като удобно и безплатно местенце за нощувка. Хвърлихме багажа в добре затоплената от електрическото парно дървена стаичка и насядахме около масата върху двете налични пейки. Милен моментално донесе сняг в найлонов плик и се заехме с приготвянето на вечерята: супа, карловска сушеница, консерва риба тон със зеленчуци, ориз с гъби, мармалад и плодове. Плюс бутилка червено вино от Сухиндолския район. И накрая - лулата на мира.

... И тук възникна първият проблем. Лулата се оказа запушена. Лоша поличба? Със заклинания и изобретателност я отпушихме. Натъпкахме я добре и я изпушихме с Ники. Подредихме отново багажа в раниците. Преценихме теглото. Тежат.... Какво да оставим? Всеки носи резерв от 4 чифта ръкавици, 2 чифта чорапи и една фланелка. Излишни се оказаха банелите на раниците, фотоапаратът на Ники (макар и хубав), част от ядките и единият пакет храна. Поставихме всичко излишно в найлонов плик. Скрихме го в един ъгъл и легнахме на пода да поспим.

И СТАНА ВЕЧЕР, И СТАНА УТРО. ДЕН ПЪРВИ!

Станахме в 3:30 часа. Закусихме. В 5:00 бяхме в началото на тура. Предварително уточнената схема предвиждаше всеки да води по половин ден. Но първия - само Милен и Ники, понеже добре познават долната част на стената от миналата година. Ники пое нагоре. Милен бе втори. Аз - трети. Движехме се на взаимна осигуровка, в т. нар. френска свръзка. Така бе и нагоре на по-лесните пасажи.

Стената предлага на цялата гама от алпийски предизвикателства - смесени пасажи, лед, надвесени плочи, несигурни траверси, елегантни камини. И лошо време. Но от всички, като че ли най голямо е денивелацията - 1800 м. При среден наклон 80%. Заради своите криволици класическият маршрут е дълъг около 3500/ 4000 м. Катерихме бързо през снежни полета и неголеми скални прагове до основата на първото препятствие - "Трудната цепка". Събрахме се тримата и Милен поведе пасажа без никакво намерение да остави раницата си в основата. Закачи се на клин. Малко след това сложи клема. И няколко метра по-нагоре влезе в ключовия пасаж. Тогава нещо се замисли... Порови из инвентара си и най безцеремонно обяви, че ще пада.

- Никакво падане, момче! - изкрещя Ники. - Бодни си един френд!
Но след 5 секунди Милен беше 8 м по-долу. Почти в изходна позиция. Със счупена вътрешна предна част на едната котка. И лошо ударено коляно.

Милен води „Трудната цепка”.

- Момче, много си добър, но не чак толкова, щом падаш - започна го Ники. - Дай сега на мен!
Докато Милен ремонтираше котката си, "хванах" Ники. И той, оставяйки раницата, захапва пасажа. Стигна до ключовото място. Заби клин. Малко след него постави френд. Със стъпване встрани се изнесе през надвесената цепка.

След 5 въжета диагонално наляво и нагоре дойде началото на траверса "Хинтерщройзер". В началото му Ники прибра френда си, оставен там миналата година на слизане. С "куцата котка" (добре, че поне предните й зъби останаха читави) Милен поведе по траверса около 50 м хоризонтално наляво, по плочи с 80-90-градусов наклон. След това почти вертикален 20-метров скален винкел, ни изведе в основата на Първото ледено поле с наклон 55 градуса.

Оттам нагазихме в непознати води. Никой от нас не се бе изкачвал по-високо от тази точка. Прегледахме внимателно описанието на маршрута, което носехме като ръкопис от 3 страници (превод от немски, направен от приятел преди да тръгнем). Погледите разчитаха релефа над нас, а мозъците работеха като при решаване на математическа задача. Както беше казал някой "Успехът на Айгер е функция на бързината".

Подминахме "Лястовичето гнездо". Две въжета по-нагоре бяхме в основата на лека скална бариера. Преодоляхме я с лек траверс вдясно и малко надолу. Ники поведе по "Макарона" - 30-метров леден език, свързващ Първото и Второто ледено поле. Пътьом врътна две цеви и тръгва по Второто ледено поле. Милен бе втори. А аз като последна дупка на кавала размахвах вяло сечива, сякаш не съм на 3300, а на 7300 м. Часът бе 17:00. Духна вятър и както си му е редът заваля нов сняг. В допълнение към прашните лавини, които ни посипваха целия ден. Ники започна да забива клинове в скалния пояс в края на леденото поле. А Милен, пристигайки, се зае с оформянето на бивачна площадка. Довлякох се и аз и се включих в Сизифо-Миленския труд по отстраняване на излишния сняг.

Успяхме да подравним площадка с размери 50 х 150 см. И закачихме "здарката" на забитите клинове и джаджи. С приплъзване и прикатерване някак успяхме да се настаним под тентата. Полуправи. Полуседнали. Плътно един до друг. Под нас подложихме голямата постелка. Зад гърбовете ни срещу допира със скалата - двете малки неопренови парчета. С единия пухен чувал завихме раменете си, а другия оставихме за коленете. И започна свещенодействието по снеготопение и чайоприемание. Хапнахме по малко ядки, кашкавал и колбас. Пихме по един бульон, сок, чай и се приготвихме да подремнем, доколкото можем. Преди това две-три телефонни обаждания до близките и преди всичко на Валя Цолова - нашия вестител на прогнозата за времето. Човекът на надеждата! Извадих втория чувал, предвиден да завие коленете ни, и го подадох на Ники. Той - на Милен. Закачихме примуса и двете канчета по осигурителните примки. И като погледнахме към коленете си - спалният чувал липсваше. Не може да бъде! Не, ама да! Въженцето, което затваря долната част на "здарката", се беше разхлабило и под нас зееше голям отвор. Милен положи огромни усилия да го наниже и стегне отново. Вятърът се усили. Нов сняг непрекъснато запълваше пространството между скалата и гърбовете ни. Майната му. Дремехме и току някой питаше "Колко е часът?" - "2:30 - мамка му!" Амин.

И СТАНА ВЕЧЕР, И СТАНА УТРО. ДЕН ВТОРИ.

В 3:30 часа започнахме с нормалните процедури по вододобив. После чай с лека закуска, прибиране на багажа и....

Поех по първото въже от траверса на Второто ледено поле в 5:30. След малко, явно объркан в тъмното утро, се наврях между шамарите. Направих осигуровка и Милен продължи траверса под мен. До основата на "Ютията" начело беше той. После аз и Ники последователно водихме по едно въже и излязохме във връхната част при "Бивака на смъртта".

Никола на „Бивака на смъртта”.

Там спряхме за едночасова почивка. Приготвихме 3 канчета сок. Ходихме по нужда и ... нагоре. "Бивакът" е перфектен. Но за нас дойде в средата на деня (като се разминахме с всички удобни места за биваци). Катерихме диагонално нагоре вляво по Третото ледено поле на взаимна осигуровка. Така стигнахме до началото на "Рампата". Оттам се редувахме във воденето. Камини, цепки, плочи. Дойде моят ред на петото въже - 40-метрова камина, надвесена и тясна в горната си част. След нея ни бе "обещана" площадка. Тръгнах по камината. В основата на надвеса намерих употребено пликче чай. Май наистина ще случим на бивак. Когато с голям зор се изнесох над пасажа, видях над мен втора камина с малко снежно поле в основата. Нищо повече. Часът бе 17:00, времето - облачно. След малко щеше да дойде тъмното.

Събрахме се тримата и след 20 м си имахме площадка с триъгълна форма и размери, позволяващи да се поберем под налягане, равно на 3, 5 атмосфери. "Здарката" явно не беше предвидена за такъв напор и в горната й част се появи 80-сантиметрова усмивка. Със сигурност нямаше да ни е задушно. С леко протягане през отвора пълнехме канчето със сняг. Краката ни, този път само по вътрешни обувки, бяха в раниците, които осигурихме допълнително.

- Ники - казах - я провери дали съм седнал на неопрена, че много ми мръзне задникът.
- На неопрена си - отговори ми той след щателна проверка.
Примирих се. Стисках примуса с канчето отгоре му между коленете си. Ники извади шишенцето "Jack Daniel's" за по глътка преди вечеря и .... О, чудо! На дъното бяха останали само няколко капки.
- Милене, ти ли го изпи - попита невярващо Ники.
- Само го опитах и го затворих.
- Да, ама нищо не си затворил.

Обзе ме черно съмнение. С мъка успях да вкарам лявата ръка под седалището си и установих наличието на малка локвичка. Помирисах...Ясно!

Момчета, не е виновен Милен, задникът ми е изпил уискито. Амин!

И СТАНА ВЕЧЕР, И СТАНА УТРО. ДЕН ТРЕТИ

В 4:30 часа сутринта - бърз чай, вафла и ядки. Без да губим време сложихме обувките и котките. Докато Милен и Ники прибираха последните неща от бивака, поех по камината над нас. След това напред излезе Ники. След това - Милен. И така въртележката потегли през времето и пространството на Айгер.

Милен води по „Рампата”.

Нагоре следваха скално леден улей от IV+ категория до началото на ледено поле с 55-градусов наклон в горния край на Рампата. След едно въже по него бяхме в началото на "Трошливия перваз". След още 20 м траверс вдясно стигнахме до основата на отвесна 40 м цепка в трошлива скала. След едночасова епична битка със загубата на един френд бяхме в горния й край. За нещастие той се оказа начало на фамозния "Траверс на Боговете". Милен тръгна пръв по тази психария. След него - аз. Ники - последен. Целият траверс е дълъг около 100 м с наклон 60-70 градуса и почти никаква възможност за осигуровка. Краят му слага началото на "Белия паяк" - ледено поле в горния край на стената.

На „френска свръзка” преминаваме „Паяка”.

Описанието гласи: "През "Паяка" се минава нагоре до левия му горен край, до началото на характерен кулоар, който е втори, броен от ляво!!!"

Направихме едно въже по него. На около 40 м горе, вдясно от нас, видяхме шарена купчинка, закачена на 2 клина. Може би площадка?!

Ники тръгна нагоре и като стига там докладва: "Платформа "The North Face" - модел А5, два чувала "Mammut" и разни други неща в две раници - май ще е баровски бивак." Довлякохме се и ние с Милен. Той и Ники започнаха да сглобяват платформата, докато аз прибирах въжетата и подреждах инвентара. Когато видях платформата сглобена и в завършен вид, закачена на клина, реалността уби илюзиите от радостните ми очаквания. Оказа се едноместна, вероятно детско изпълнение. А наоколо нямаше никаква възможност за подравняване на площадка. Часът бе почти 17:30. И тогава започна люта битка с платформата:

- Да легнем един срещу друг - предложи Ники.
- Не бе, по-добре по диагонал - обади се Милен.

И така пробвахме, и инак. Душахме се. Пухтяхме. Провесихме краката си навън. Но никак не се получаваше. Тогава ми дойде хитрата мисъл, че навън все ще намеря къде да се сгъна за през нощта. Измъкнах се изпод покривалото на платформата и активирах въображението си до максимум. Така видях леглото си за тази нощ в площадка с размери 50 х 70 см. След необходимата нивелация с бързо движение сграбчих чувала. По незнайна причина той се беше изхлузил от платформата и висеше само на някакво ластиче. То пък се държеше на рамката за последна секунда. Свалих външните обувки и се напъхах прав в чувала. Дръпнах ципа до седалката си. След като седнах, регулирах осигуровката, на която щях да вися през нощта. Дозавих се с горната част на спалния чувал. С голяма благодарност поех канчето от протегнатата изпод платформата ръка и на един дъх изгълтах топлата супа.

- Стамба, кашкавал искаш ли?
- Да!
- А чай?
- Да!
Нощта бе ясна и не много студена, а гледката към нощния Гринденвалд - приказна. Амин.

И СТАНА ВЕЧЕР, И СТАНА УТРО. ДЕН ЧЕТВЪРТИ

Нямам спомен какво сме яли и пили онази сутрин. Но едно се е запечатало в ума ми. Когато краката ми усетиха, че ще бъдат натъпкани в пластмасовите кори, категорично отказаха и се сгърчиха в дъното на чувала. Кокалчето в основата на палеца на левия крак, което си отглеждах, докато порасне, сега ми се отплащаше с жестока болка. За гърба да не говорим. Едва ли имаше някой измежду тримата ни, който да е по-добре от мен или да е прекарал нощта по-удобно. Но трай бабо за хубост. До върха оставаше малко и времето бе хубаво. Рядък шанс на Айгер...

Никола е свалил ръкавиците за да изкатери „Кварцовата цепка”.

Последни трудни пасажи са "Кварцовата цепка" и скално-ледена, широка и неосигурена камина след нея. Следва изходящ улей, който постепенно се разтваря в поле от натрошени, наклонени стъпала от плоски камъни, поставени един над друг като покрив на родопска къща. В горната си част те завършват в рязка граница със стъклен лед. Това е връхната част на източния ръб. С три въжета по него бяхме върху почти хоризонтален остър ръб малко преди върха. Тук ни посрещнаха остър, студен вятър и мъгла. Великанът с безкрайно търпение беше изчакал да завършим нашето изкачване, за да освободи стихиите, които не му даваха покой.

Ръбът Мителеги преди върха.

Но едно изкачване завършва, едва когато се прибереш долу, в лагера. Вчера преди третия бивак, високо вляво над нас, видях гарван. Като магически пратеник на съдбата. Не зная защо тази гледка изплува в съзнанието ми. Бях скапан, а надолу трябваше да се внимава изключително много. Часът бе 15:30. Траверсирахме острия ръб на върха и започнахме спускане по западната страна. Привързани бяхме към 8-милиметрово въже. Най-отпред - Ники, аз - в средата, Милен - в края. Заобиколихме малки скални прагове и навлязохме в обширни снежни полета. След траверс на кос леден пасаж се приплъзнах няколко метра, седнал върху снега. Явно в този момент съм дръпнал леко Милен с въжето, точно когато се е намирал върху леда. Чух, че извика нещо. Докато се обърна, го видях да прелита през глава покрай мен. Изкрещях на Ники "Дръж!". В същия момент забих сечивото и го затиснах с гърди в очакване на удара. Той не беше рязък, но достатъчно силен, за да ме отдели от склона. Пред погледа ми всичко се потъна в мъгла, а умът ми се запълни от дълбока, необяснима тъга. Усещах, че се опитвам да се извъртя по корем и да забия сечивото, но въжето все ме претъркаляше. Накрая се опъна над мен и аз се озовах по гръб в снега, с главата надолу. Чух Ники да крещи да забием сечивата. Моментално направих това и се изправих. Едва си поемах въздух. Беше ни задържал на ръба. Едното му сечиво се бе извадило. Натискайки другото, Ники бе понесъл удара. Бяхме спасени. Надявахме се надолу да няма повече инциденти.

Преодоляхме няколко ледени прага на рапели в тъмното и навлязохме в заснежен склон с малък наклон.

26 ЯНУАРИ 2002 ГОДИНА, 20:30 ЧАСА

Стискахме си ръцете. Прегръщахме се и седнахме върху ХОРИЗОНТАЛНА снежна равнина. Гледахме нагоре и не ни се вярваше. Сякаш Айгер е бил сцена, на която трима актьори за изиграли своите роли. И сякаш не ние, а нашите герои са били там. Великанът ни пусна да минем по него. Който мисли, че може да покори един връх, според мен изпада в комично положение. Като мравката, която се опитвала да удуши слона в онзи виц. Нали се сещате?!

Станахме от снега и бавно се отправихме към "Къщичката на дните златни"...

Стамен КАСАБОВ

Забелжка: позволяваме си да се върнем в годините с тази статия, защото Милен Милчев не е сред нас, защото през изминалите години няма такова голямо зимно изкачване, защото Стамен я е написал добре, защото ...

Екипът на www.ekipirowka.com