|
||||||||||
|
ПРИКАЗКА ЗА ВЕЛИКАНА И ТРИТЕ ДЖУДЖЕТА Стамен Касабов разказва за изкачването си с Милен и Никола на Северната стена на Айгер през зимата на 2002 г. Статията е била предназначена за публикуване в списание "На ръба", но не вижда бял свят тогава, защото списанието престава да се издава. Северната стена на Айгер – вечерта преди да тръгнем по нея.
ПРИКАЗКА ЗА ВЕЛИКАНА И ТРИТЕ ДЖУДЖЕТА Една сутрин, преди изгрев слънце, три джудженца, добри приятели, пристигнали под огромен великан. Лицето му било отправено на север. Той стоял на мястото си от милион години. Джуджетата знаели, че много техни събратя са опитвали да се покатерят до челото му. За да погледнат света през неговия поглед. Великанът пускал някои от тях. Други - не. А трети убивал... Той бил много своенравен и често пъти жесток. Трите джудженца знаели това. И плахо го попитали дали ще ги пусне да стигнат до челото му. Великанът изглеждал благосклонен, но останал безмълвен. И все пак нашите приятели тръгнали бързешком нагоре, със свити сърца. Катерили се три дни и три нощи. Когато в ранния следобед на четвъртия ден докоснали челото на великана, те все още не можели да повярват, че са там. Но добре разбрали намерението му...Той им подарил миг от своята вечност!
АЙГЕР?!.... ЗИМАТА?!.... ДА! Идеята бе нова само за мен. Началото й датира от март 2001 г. Тогава Борислав Пигов, Никола Леваков и Милен Милчев правят първия си зимен опит за изкачването на Северната стена по класическия маршрут. Времето е отвратително. Вятърът силен. А снегът - в изобилие. Първата нощ бивакуват след траверса на Хинтерщойзер. На другия ден тръгват нагоре. Катеренето става изключително трудно, а снегът не престава да вали. Тогава идва разумното решение - надолу! Разумно, но трудно и опасно. След още един бивак по стената, на третия ден са долу. Опитът се проваля, но идеята е жива. През лятото на същата година с Боби и Ники отидохме да катерим в Доломитите. Вечерите край примуса в базовия лагер под Мармолада бяха наситени от звън на инвентар, от разказите и раздувките за минали изкачвания. Тогава заговорихме за Айгер. И идеята за втори зимен опит попи в мен. Върнахме се от Доломитите. Всеки се зае със служебни задължения. Аз заминах командировка в Далечния Изток. Върнах се в началото на декември. 23:30 ЧАСА, ЛЕТИЩЕ СОФИЯ - Ники, здрасти. Да не те събудих? 3 ЯНУАРИ 2002 Г., ХИЖА "ВИХРЕН" Там ме чакаше моят добър приятел Лукавия (Велислав Малджиев):
7:00 ч. 16 ЯНУАРИ, СОФИЙСКАТА ГАРА Ники ме чакаше на гарата. Натоварихме раницата в багажника на реното. В този момент дойде и Милен. В 8:00 часа вече бяхме на път. Спряхме за нощувка едва около 23:00 ч. на паркинг за тирове в Словения, на около 30 километра от италианската граница. Сутринта в 6:00 ч. потеглихме с идеята да пием кафе на първата бензиностанция в Италия.
17:10 Ч, ПОСЛЕДНИЯТ ВЛАК ГРИНДЕНВАЛД - КЛАЙНЕ ШАЙДЕГ Пътуването ни със зъбчатата железница продължи до спирка Клайне Шайдег около 30 мин. Грабнахме раниците и след 20 минути бяхме в "Къщата на дните златни". Това е малък кантон, който Боби, Милен и Ники са открили миналата година като удобно и безплатно местенце за нощувка. Хвърлихме багажа в добре затоплената от електрическото парно дървена стаичка и насядахме около масата върху двете налични пейки. Милен моментално донесе сняг в найлонов плик и се заехме с приготвянето на вечерята: супа, карловска сушеница, консерва риба тон със зеленчуци, ориз с гъби, мармалад и плодове. Плюс бутилка червено вино от Сухиндолския район. И накрая - лулата на мира.
И СТАНА ВЕЧЕР, И СТАНА УТРО. ДЕН ПЪРВИ! Станахме в 3:30 часа. Закусихме. В 5:00 бяхме в началото на тура. Предварително уточнената схема предвиждаше всеки да води по половин ден. Но първия - само Милен и Ники, понеже добре познават долната част на стената от миналата година. Ники пое нагоре. Милен бе втори. Аз - трети. Движехме се на взаимна осигуровка, в т. нар. френска свръзка. Така бе и нагоре на по-лесните пасажи. Стената предлага на цялата гама от алпийски предизвикателства - смесени пасажи, лед, надвесени плочи, несигурни траверси, елегантни камини. И лошо време. Но от всички, като че ли най голямо е денивелацията - 1800 м. При среден наклон 80%. Заради своите криволици класическият маршрут е дълъг около 3500/ 4000 м. Катерихме бързо през снежни полета и неголеми скални прагове до основата на първото препятствие - "Трудната цепка". Събрахме се тримата и Милен поведе пасажа без никакво намерение да остави раницата си в основата. Закачи се на клин. Малко след това сложи клема. И няколко метра по-нагоре влезе в ключовия пасаж. Тогава нещо се замисли... Порови из инвентара си и най безцеремонно обяви, че ще пада.
Милен води „Трудната цепка”.
- Момче, много си добър, но не чак толкова, щом падаш - започна го Ники. - Дай сега на мен!
И СТАНА ВЕЧЕР, И СТАНА УТРО. ДЕН ВТОРИ. В 3:30 часа започнахме с нормалните процедури по вододобив. После чай с лека закуска, прибиране на багажа и....
Никола на „Бивака на смъртта”. Там спряхме за едночасова почивка. Приготвихме 3 канчета сок. Ходихме по нужда и ... нагоре. "Бивакът" е перфектен. Но за нас дойде в средата на деня (като се разминахме с всички удобни места за биваци). Катерихме диагонално нагоре вляво по Третото ледено поле на взаимна осигуровка. Така стигнахме до началото на "Рампата". Оттам се редувахме във воденето. Камини, цепки, плочи. Дойде моят ред на петото въже - 40-метрова камина, надвесена и тясна в горната си част. След нея ни бе "обещана" площадка. Тръгнах по камината. В основата на надвеса намерих употребено пликче чай. Май наистина ще случим на бивак. Когато с голям зор се изнесох над пасажа, видях над мен втора камина с малко снежно поле в основата. Нищо повече. Часът бе 17:00, времето - облачно. След малко щеше да дойде тъмното.
И СТАНА ВЕЧЕР, И СТАНА УТРО. ДЕН ТРЕТИ В 4:30 часа сутринта - бърз чай, вафла и ядки. Без да губим време сложихме обувките и котките. Докато Милен и Ники прибираха последните неща от бивака, поех по камината над нас. След това напред излезе Ники. След това - Милен. И така въртележката потегли през времето и пространството на Айгер. Милен води по „Рампата”. Нагоре следваха скално леден улей от IV+ категория до началото на ледено поле с 55-градусов наклон в горния край на Рампата. След едно въже по него бяхме в началото на "Трошливия перваз". След още 20 м траверс вдясно стигнахме до основата на отвесна 40 м цепка в трошлива скала. След едночасова епична битка със загубата на един френд бяхме в горния й край. За нещастие той се оказа начало на фамозния "Траверс на Боговете". Милен тръгна пръв по тази психария. След него - аз. Ники - последен. Целият траверс е дълъг около 100 м с наклон 60-70 градуса и почти никаква възможност за осигуровка. Краят му слага началото на "Белия паяк" - ледено поле в горния край на стената. На „френска свръзка” преминаваме „Паяка”. Описанието гласи: "През "Паяка" се минава нагоре до левия му горен край, до началото на характерен кулоар, който е втори, броен от ляво!!!"
И така пробвахме, и инак. Душахме се. Пухтяхме. Провесихме краката си навън. Но никак не се получаваше. Тогава ми дойде хитрата мисъл, че навън все ще намеря къде да се сгъна за през нощта. Измъкнах се изпод покривалото на платформата и активирах въображението си до максимум. Така видях леглото си за тази нощ в площадка с размери 50 х 70 см. След необходимата нивелация с бързо движение сграбчих чувала. По незнайна причина той се беше изхлузил от платформата и висеше само на някакво ластиче. То пък се държеше на рамката за последна секунда. Свалих външните обувки и се напъхах прав в чувала. Дръпнах ципа до седалката си. След като седнах, регулирах осигуровката, на която щях да вися през нощта. Дозавих се с горната част на спалния чувал. С голяма благодарност поех канчето от протегнатата изпод платформата ръка и на един дъх изгълтах топлата супа. И СТАНА ВЕЧЕР, И СТАНА УТРО. ДЕН ЧЕТВЪРТИ Нямам спомен какво сме яли и пили онази сутрин. Но едно се е запечатало в ума ми. Когато краката ми усетиха, че ще бъдат натъпкани в пластмасовите кори, категорично отказаха и се сгърчиха в дъното на чувала. Кокалчето в основата на палеца на левия крак, което си отглеждах, докато порасне, сега ми се отплащаше с жестока болка. За гърба да не говорим. Едва ли имаше някой измежду тримата ни, който да е по-добре от мен или да е прекарал нощта по-удобно. Но трай бабо за хубост. До върха оставаше малко и времето бе хубаво. Рядък шанс на Айгер... Никола е свалил ръкавиците за да изкатери „Кварцовата цепка”. Последни трудни пасажи са "Кварцовата цепка" и скално-ледена, широка и неосигурена камина след нея. Следва изходящ улей, който постепенно се разтваря в поле от натрошени, наклонени стъпала от плоски камъни, поставени един над друг като покрив на родопска къща. В горната си част те завършват в рязка граница със стъклен лед. Това е връхната част на източния ръб. С три въжета по него бяхме върху почти хоризонтален остър ръб малко преди върха. Тук ни посрещнаха остър, студен вятър и мъгла. Великанът с безкрайно търпение беше изчакал да завършим нашето изкачване, за да освободи стихиите, които не му даваха покой. Ръбът Мителеги преди върха. Но едно изкачване завършва, едва когато се прибереш долу, в лагера. Вчера преди третия бивак, високо вляво над нас, видях гарван. Като магически пратеник на съдбата. Не зная защо тази гледка изплува в съзнанието ми. Бях скапан, а надолу трябваше да се внимава изключително много. Часът бе 15:30. Траверсирахме острия ръб на върха и започнахме спускане по западната страна. Привързани бяхме към 8-милиметрово въже. Най-отпред - Ники, аз - в средата, Милен - в края. Заобиколихме малки скални прагове и навлязохме в обширни снежни полета. След траверс на кос леден пасаж се приплъзнах няколко метра, седнал върху снега. Явно в този момент съм дръпнал леко Милен с въжето, точно когато се е намирал върху леда. Чух, че извика нещо. Докато се обърна, го видях да прелита през глава покрай мен. Изкрещях на Ники "Дръж!". В същия момент забих сечивото и го затиснах с гърди в очакване на удара. Той не беше рязък, но достатъчно силен, за да ме отдели от склона. Пред погледа ми всичко се потъна в мъгла, а умът ми се запълни от дълбока, необяснима тъга. Усещах, че се опитвам да се извъртя по корем и да забия сечивото, но въжето все ме претъркаляше. Накрая се опъна над мен и аз се озовах по гръб в снега, с главата надолу. Чух Ники да крещи да забием сечивата. Моментално направих това и се изправих. Едва си поемах въздух. Беше ни задържал на ръба. Едното му сечиво се бе извадило. Натискайки другото, Ники бе понесъл удара. Бяхме спасени. Надявахме се надолу да няма повече инциденти.
26 ЯНУАРИ 2002 ГОДИНА, 20:30 ЧАСА Стискахме си ръцете. Прегръщахме се и седнахме върху ХОРИЗОНТАЛНА снежна равнина. Гледахме нагоре и не ни се вярваше. Сякаш Айгер е бил сцена, на която трима актьори за изиграли своите роли. И сякаш не ние, а нашите герои са били там. Великанът ни пусна да минем по него. Който мисли, че може да покори един връх, според мен изпада в комично положение. Като мравката, която се опитвала да удуши слона в онзи виц. Нали се сещате?!
Стамен КАСАБОВ Забелжка: позволяваме си да се върнем в годините с тази статия, защото Милен Милчев не е сред нас, защото през изминалите години няма такова голямо зимно изкачване, защото Стамен я е написал добре, защото ...
|
||||||
Copyright (c) 2006 Ekipirovka.com. Всички права запазени. | ||||||
|